sinio.liato

Имало едно време един баща, който имал три чудно красиви дъщери - рози. Веднъж един красив принц поискал да се ожени за една от тях. Изпратил вест на баща им да му даде най - голямата си дъщеря за жена. Тръгнала девойката сама през жълтия и горещ пясък. Но, пътят бил дълъг и минавал през огромна пустиня.Вървяла дни и нощи, докато накрая изтощена стигнала до едно езеро. Понечила да пие вода, но езерото поискало в замяна едно от листенцата и. Розата отказала, защото искала да запази хубостта си за принца, който я очаквал в далечното царство. Продължила напред красивата девойка. Колко още дни и нощи вървяла никой не знае, но отново стигнала до едно бистро езеро, светнало като синьо око насред горещата пустош.

Навела се девойката над водата и розовите и устенца тъкмо да отпият от животворната течност и езерото проговорило с човешки глас:

- Ще ти дам да пиеш от водата ми, ако ми дадеш едно от красивите си листа.

Замислила се красавицата, много жадна била, но отказала отново.

- Не мога да откъсна нито едно листенце! Пазя красотата си за моя принц!

Така продължила пътя си - жадна, уморена и посърнала. Срещала още и още малки и прохладни езера, но на никого не пожелала да даде листенце от стеблото си.

Накрая стигнала до красив замък. Потропала на дебелата порта и я въвели при красивия принц. Щом я видял, принца закрил лицето си с длани и се отвърнал от нея.

- Каква е тази грозна и увяхнала роза?! Не мога да се оженя за нея! Розите трябва да са красиви.

Отпратил розата и поискал втората дъщеря на стареца.

Тръгнала втората, чудно красива девойка, а наоколо ухаело на свежест. Откъдето минавала розови облачета се появявали под малките и стъпки. Вървяла , вървяла... Колко дълго вървяла никой не знае, но накрая уморена и изтощена стигнала до първото езерце. Навела се да отпие от бистрата вода и езерцето отново заговорило с човешки глас:

- Ще ти дам да пиеш от водата ми, ако ми дадеш едно от красивите си листа.

- Ох, толкова съм жадна. Устенцата ми пресъхнаха вече. Какво пък толкова - ще ти дам едно листенце.

Дала листенцето и се напила с вода. Продължила пътя си доволна, а чудният аромат се носел навсякъде около нея. Така стигнала до второто езеро. И на него листенце дала и с бистра вода се напила. Накрая изминала целия път през огнената пустиня и на всички езерца по пътя си дала по листо. Стигнала до красивия замък в който я очаквал нейният любим принц. Щом я завели при момъка, той я погледнал и казал:

- Не можеш да ми станеш жена! Аз искам да се оженя за истинска роза, а ти нямаш листа по стъблото.

Отпратил и втората роза и поискал от стареца най-малката му дъщеря.

Тръгнала девойката, а от усмивката и златен прашец се посипвал. Откъдето минела - аромат и пеперуди политали. Вървяла колкото вървяла и накрая стигнала до прохладното езеро. Навела се да отпие от водата и езерото отново проговорило:

- Ще ти дам да пиеш от водата ми, ако ми дадеш едно от красивите си листа.

- Не мога да ти дам листенце от премяната ми.Искам да съм красива за моя принц.

И подминала.

А жегата ставала непоносима. Слънцето безмилостно парело нежното телце на девойката. Вървяла, вървяла и едва стигнала до второто езерце. Паднала изтощена и уморена до него и понечила да отпие от студената водица. Но, езерото проговорило с човешки глас:

- Ще ти дам да пиеш от водата ми, ако ми дадеш едно от красивите си листа.

Замислила се розата. Толкова жадна била, че едва дишала.

- Или ще умра, или ще продължа! Вземи едно от листата ми!

Дала листенцето и отпила жадно от студената течност. Усмихнала се девойката. Очите и засияли и бодро продължила пътя си. Колко вървяла и откъде минала никой не знае, но по пътя си срещала още и още езерца. На едно дала листенце и пила водица, на друго не дала, но накрая стигнала до познатия ни вече замък. Потропала на дебелата порта и я въвели при красивия принц. А там с гръб, стоял два пъти разочарования момък. Обърнал се бавно принца и какво да види!

О, чудо!

Пред него стояла най-красивата роза, която дори не бил си представял - с бузи алени, като кръвта, със стебло зелено като пролетна трева, а около нея пърхал вълшебен ароматен прашец и пеперуди. Зарадвал се принца и веднага се оженил за най - красивата девойка на света.

Така както розата успяля да премине през изпитанията на пустинята, така една жена трябва да знае кога може и кога не, да раздава себе си в необятното пространство на Живота.

Не мисля, че поуката е само за красавици:

с разумност се постигат красота и замъци.

Така се случвало във стари времена,

но днес е първо правило на умната жена.