Нула часът е

Нула часът е...
И е време да дойдеш.
Теменуги в съня ми
валят.
Нула часът е.
Теб те няма.
Изпивам миг след миг,
пристрастяват ме-
опиат.
Голи клони
в прозорците
спират бесния бяг
на объркани чувства.
Теменугите
в тишината
се превръщат на сняг.
Нула часът е.
Ти отдавна спиш-
зима е между нас.
Теменугите
като снежинки
в кръвта ми валят,
а кръвта сътворява
висулки, прилични на теб.
Нула часът е.
Нежността ми
се вкисна-
цвете с отровно див
аромат.
Глад,
животински глад
ръфа плешка
от умираща нощ.
Писък зъл
стряска спящия град.
И е късно.
Какво ми остава-
да подсуша
тази локва зелена
от стопен теменужен цвят.
В нула часът
всички знаят...
даже дяволите спят.

Аромат на кафе

Черно кафе...
Душата ми е
къдрокосо негърче,
което яде банани
на плажа на времето.
В очите му плуват
тропически риби
в лагуната от спомени.
Черно кафе...
Събувам обувките
на чувствата.
Късно...Вече мазол
ми направиха-
кървяща,
малка люспа.
В раковината
на отминало лято
шуми морето
на любовта ни
и залива...,
залива...,
залива очите ти.
Смеят се
коралови устни -
вятърът се шегува.
Шепа пясък вали
над съня ми
и ухае на черно кафе.

Вода и огън

Аз съм вода,
в която бушува огън
и капчиците
светят в червено.
Дали ще гориш
или ще се удавиш-
въпрос е само
на избор...
И време.

Може Господ да ти прости

Щом предпочиташ
да мълчиш,
значи наистина
е станало
сериозно.
Не ми пиши
и недей ми звъни,
крий се от себе си
и се залъгвай.
Но... и двамата знаем,
има бавни отрови,
от които не боли-
просто бавно умираш.
Нашата е от тези-
не ще ни прости.
Когато я глътнеш-
няма милост...
Аз, кобрата
да се хвана така!
За тебе не знам
защо ме последва.
Авантюристка
по природа съм
и ми личи-
вечно нещо ново
изпитвам.
Е, този път
ще ми е за последно.
Ако те глътне лъв
и да те изплюе-
няма от тебе
човек да стане...
От някои приключения
няма спомен....
А ти- мълчи си...
Мълчи.
Не ми пиши.
Забрави ме ,
ако можеш.
Удари му една молитва.
Може пък Господ
да ти прости
и от душата ти
да ме извади.

Устни с вкус на кафе

В прозореца на небето
Слънцето
души на птици
рисува.
Свободата
е глътка надежда,
изпита призори...
Нещо,
което си струва.
Тишината
спи още в росата,
която
на сълзи прилича.
Студена е,
но е красива
и нежни думи сънува.
Пиеш сутрешното си кафе
и ме вадиш
от снощните си мисли...
Помниш ли -
каза ми, че ме обичаш?...
Още ли не си размислил?!

Чувствата ми нямат спирачки

Чувствата ми
нямат спирачки...
Винаги
прекалено далече отивам...
Душата ми
е бездънно езеро-
всеки път в него
сама се удавям.
Колко пъти
съм се опитвала
да променя нещо
в себе си.
Да спра да тормозя
хората
с лигавата си
свръхчувствителност.
Но...уви!
Безнадеждно е.
Аз съм такава,
каквато съм.
Чувствата ми
нямат спирачки...
и някой ден
ще катастрофирам
с тях.
Ще разбия
сърцето си,
нервите,
живота си ще запаля
на някой завой
в тъмното.
Чувствата ми
нямат спирачки...