когато месечината узряваше

и в малко зрънце бе стаено утрото,

заспало кротко без да подозира,

че вече го измислих

и пожелах да го превърна в стрък метличина

по пътя стръмен към каменоломната,

когато крачиш сам със празните си джобове

знай - аз съм тази, дето ти изпраща

по пътя седемлистно утешение,

защото само залък хляб не е достатъчно.

В ПЛАНИНСКОТО ГАРВАНОВО ПОДНОЖИЕ


Никога не тръгваше с празни ръце

а на завръщане неспокоен

отнейде донасяше спомени

и ги редеше грижливо в кутийчици.

На минутите гледаше с недоверие

отмерваше такта посвоему

с камъчетата във обувките си.

Случваше се понякога да прелее

по пейзажа от бедни нивички

в планинското гарваново подножие

горчиво нарамил корените си,

и кротко прощаваше на молците,

че нощем пируват с ризата му.

Веднъж покрай него минала Сляпата

лениво, на трополяща каруца-

като добър стопанин я изпроводил

чак до ръбовете на хоризонта си

и на децата написал приказка

за кончето, уморено от бягане.

После отново напълнил чашките-

на себе си -старата щърбава,

синята- за случайния гостенин.

МОЛЯ ТЕ САМО НЕ КАЗВАЙ...


...че се страхувам

от бялото. Аз го чувам

нощем да шумоли от ъглите

тази сутрин пак беше оставило

отпечатъците си по картините.

Преструват се гласовете му и завличат ме

преди да доплувам до утешение-

познавам го- иска да ме погуби

в онова поле, което не нарисувах

фантазиите гдето са неродени скитници

и пищят ушите от глухота.

И в глухота нижат се дни и сънища

като дупките по покривката.

Хубаво е, че още не си се научила

да се усмихваш с пренебрежение

не казвай, мила, на никого че преди зимата

самотата ще заскрежи клепачите ми

а сега те моля - не идвай повече.

Все пак съм ти благодарен наистина

за вниманието и портокалите.