ПЪЛНОЛУНИЕ

Високата вода на пълнолунието

върху гладкия гръб на делфина

в часовете на онази нощ

с безсънието на щурци

и гласове от топли раковини

пощадени от гнева на морето;

а аз - край корабите,

търсещи примамливи извивки на бреговете -

образи на поне няколко Елени

и моя ангел подложил крилото си,

за да има къде да ме отмори сънят.

Тук-там морски петли

под дърветата на нощта пеят

и побелява солта на мълчанието

като отровна змия,

захапала опашката си с болката:

”не мога да живея без старата си кожа”.

Да дойде и остане слънцето,

да отмести плочата на кошмарите,

да ни изкачи нагоре до непозната земя,

където никога не ще се наложи

да целувам морето за сбогом.

Не се смея, защото ми се плаче.

                      Но това е друг живот.

ЗЕЛЕНИ КОРАБИ, БЕЛИ ЛИСТА

                          И ни отнасят гибелни течения.

  Л. Левчев

Обещахме си да носим дълго

лачените обувки на детството.

Счупиха се отдавна огледалцата ни

от пантомимата на слънцето.

Подирени в спомените

се поклащаме в приливи-отливи.

Учиха ни да растем,

заровили ръце в небето,

без душите ни да обръгват

от ръждата на безпокойствата;

да преглъщаме онова,

което като влага разяжда

хоросана по къщите;

да помиряваме света със себе си,

света със другите,

ние и дърветата със сладките кори и птици,

дробящи плътта им.

С един жест към светлината,

с търпимата болка на проглеждането,

вътре в нас

       между слепоочията,

където се удря кръвта като сляпа камбана,

минаваме,

като следи на облаци минаваме,

като звуци от вдлъбнатините

на грамофонни плочи излизаме все по-слаби:

                                заглъхващи,

                                затихващи...

Зелени кораби, бели листа,

къде сте?

Едно препятствие

ни държи на синджир

и ни обезглавява.

Със Сътворението на водата...

Със Откровението на огъня...

А под дърветата – ние -

трева, която не расте в силните им сенки,

мълчим и като нощна стража,

с последните си очи,

с последните си жестове,

мачкаме кожата на пясъка –

пълна с мокра сол рана.

Рибарските мрежи улавят душите ни,

понякога върху гладките палуби,

понякога ниско под шапката на вълните.

ЧУЙ ГЛАСА МИ,

нека потопя ръце във водата на колосаното море,

нека отново потъна в цвета на лотоса

и разпусна коси над небрежния аромат на формите му,

Чуй гласа ми

под меката сянка на облаците

с блясъка на света и всяка капка от краткия дъжд,

по-краткия живот - живот на капка.

Чуй гласа ми,

виж как самотата, доброволната самота е моя довереница,

граница, която ме очовечава; предел между мен и света,

с поне една подадена ръка.

Чуй гласа ми,

вече разчитам червените букви на спомена

в паметта на детето-момичето-жената,

като ято диви лебеди по обратния път към радостта,

към изгубената светлина и очакването.