sinio.liato

 
sinio.liato

Начало
ИзКазано
НО - ВИ - ТЕ
Крейзуни
Нощни(ци)
На фокус
Приказки
Притчи
Галерия
Визуална акустика
РадиоБлог
DJ MP3
Експерименти
Low's Story
Фото Галерия
Настроения
Downloads
Приятелите
За мен
За контакти
Южен Бряг
Бургас
Времето
Бла - Бла
Цветни Стъкълца
***


Видео YouTube Пътьом Ей така Сайтове Удивително Хумор АниМац Картички Форум

НО - ВИ - ТЕ / Бина Калс

Бина Калс
25.06.07 16:20

Автор:Бина Калс

ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Високата вода на пълнолунието

върху гладкия гръб на делфина

в часовете на онази нощ

с безсънието на щурци

и гласове от топли раковини

пощадени от гнева на морето;

 

а аз - край корабите,

търсещи примамливи извивки на бреговете -

образи на поне няколко Елени

и моя ангел подложил крилото си,

за да има къде да ме отмори сънят.

 

Тук-там морски петли

под дърветата на нощта пеят

и побелява солта на мълчанието

като отровна змия,

захапала опашката си с болката:

”не мога да живея без старата си кожа”.

 

Да дойде и остане слънцето,

да отмести плочата на кошмарите,

да ни изкачи нагоре до непозната земя,

където никога не ще се наложи

да целувам морето за сбогом.

Не се смея, защото ми се плаче.

                      Но това е друг живот.


 

 

ЗЕЛЕНИ КОРАБИ, БЕЛИ ЛИСТА

 

                          И ни отнасят гибелни течения.

  Л. Левчев

 

Обещахме си да носим дълго

лачените обувки на детството.

Счупиха се отдавна огледалцата ни

от пантомимата на слънцето.

 

Подирени в спомените

се поклащаме в приливи-отливи.

 

Учиха ни да растем,

заровили ръце в небето,

без душите ни да обръгват

от ръждата на безпокойствата;

да преглъщаме онова,

което като влага разяжда

хоросана по къщите;

да помиряваме света със себе си,

света със другите,

ние и дърветата със сладките кори и птици,

дробящи плътта им.

 

С един жест към светлината,

с търпимата болка на проглеждането,

вътре в нас

       между слепоочията,

където се удря кръвта като сляпа камбана,

 

 

минаваме,

като следи на облаци минаваме,

като звуци от вдлъбнатините

на грамофонни плочи излизаме все по-слаби:

                                заглъхващи,

                                затихващи...

 

Зелени кораби, бели листа,

къде сте?

 

Едно препятствие

ни държи на синджир

и ни обезглавява.

 

Със Сътворението на водата...

Със Откровението на огъня...

 

А под дърветата – ние -

трева, която не расте в силните им сенки,

мълчим и като нощна стража,

с последните си очи,

с последните си жестове,

мачкаме кожата на пясъка –

пълна с мокра сол рана.

 

Рибарските мрежи улавят душите ни,

понякога върху гладките палуби,

понякога ниско под шапката на вълните.

 

 

 

 

ЧУЙ ГЛАСА МИ,

нека потопя ръце във водата на колосаното море,

нека отново потъна в цвета на лотоса

и разпусна коси над небрежния аромат на формите му,

 

Чуй гласа ми

под меката сянка на облаците

с блясъка на света и всяка капка от краткия дъжд,

по-краткия живот - живот на капка.

 

Чуй гласа ми,

виж как самотата, доброволната самота е моя довереница,

граница, която ме очовечава; предел между мен и света,

с поне една подадена ръка.

 

Чуй гласа ми,

вече разчитам червените букви на спомена

в паметта на детето-момичето-жената,

като ято диви лебеди по обратния път към радостта,

към изгубената светлина и очакването.


 

 

ИЗКАЧВАМ ТОЗИ ЖИВОТ
с мълчание, униние или нокти
забити в ефимерната тъкан на радостта.

Вървя след чистото лице на дъжда
и мокрите утрини мият
очите ми със светлина.
Това, което като плод на раковина имам,

искам да задържа по-дълго
в колебанието на ръцете си.

Вървя ли с лице към стъпките,
спомени с ударна мощ ме огъват като свещ.


Дали ще взема златния фенер на лятото,
еуфорията от твоята приливна вълна,
ключалката на вятъра, през която ме завихряш?
Къде отивам,
какво няма да мога да скрия?
Ще ми остане ли време
да се раздавам без отчаяние,
да те обичам, да те разбирам -
преди и тогава:
когато ще чувам как чинарите пият вода,
когато ще пътувам с корените им
сред онези влажни и топли камъни...


 

 

КАК ДА ИЗМЕРЯ ДВИЖЕНИЯТА НА ТОВА МОРЕ,

докрай да изуча апокрифа и шепота му

укриван от лумналия огън

                  и възхвалата на слънцето.

Ще мога ли да задържа поне

една вълна между ръцете си,

да изслушам мълчанието на рибите,

соленото, първичното му начало.

Морето с нежните овали, делти,

естуари, и прозирни цветя,

с пълното му светилище

и достолепната тишина на удавените

под бронзовата епоха на луната.

Разлива се с индигото си,

като преписва живота със синя аура.

Хляб и сол - морето.


 

АЗ КОЯТО НЕ ОБИЧАМ
дрезгавия глас на самотата
и острия й нож
не гоня гълъбите от терасата
кацнали на дървото ми от облаци

Когато мисля за него
се изменя тайнствената геометрия
на набразденото море а слънцето пее
и не мога да изкажа най-хубавите думи

Чувствам се жена
в началото и в края 
на всяко негово докосване
завършва ме и ме отдалечава
докато разстоянието не стане
планина в която се блъскам

И не знам какво ще се случи
щом дъждът се увие
по горещия стълб на тялото ми

паля цигара а пепелникът е

издраскано сърце с неясен фокус
разядена реликва от друго време
и стоя със скръстени ръце
а после махам на вятъра защото
знам че не съм живяла прекалено дълго

 

 

 

0.0331