Живяла в далечна страна

принцеса Анул сам сама.

Нямала майка, ни татко

нямала сестричка, ни батко.

Но, не се натъжавайте!

Тя,

много обичала да тича сама

по поляните, по горите

дори се качвала високо в планините.

Гонела пеперуди, беряла цветя

и изобщо не усещала самота.

Всичко твърде красиво било

обаче имало едно -

НО!

В тази далечна страна

вечер нямало луна.

Ами сега?

Анул не знаела какво е луна,

тя не била виждала досега.

Навярно и никога нямало да разбере.

НО,

веднъж Слънцето,

което високо стои

я повикало

на големите планини.

От там по - добре се разговаря,

макар от тази близост да се изгаря...

Все пак по - удобно е това

отколкото от викане да си изгубиш гласа.

И Анул си сложила тъмните очила,

намазала се с ароматни масла

и се закатерила по планините

да стигне на слънцето до лъчите.

Минала от тук.

Минала от там.

Колко ли вървяла

това не го знам.

НО,

стигнала където

Слънцето подскача по небето.

Куцанка играли,

цял ден те се смяли

и така разбрали,

че да си сам

не е така добре

отколкото да бъдат две.

НО,

дошла вечерта.

Бавни сенки запълзяли към тях.

Слънцето се завило презглава

и Анул останала така

изумена,

озадачена,

даже малко натъжена

и не знаела какво да стори

и кой урок да преговори

за да промени ситуацията,

дори се сетила за математика:

 ½

"Едно по едно е равно на едно.

Едно по две е равно на три.

Ама едно и едно пак прави две,

пък с математиката хич не съм добре!"

    +    

= ?

И поговорки преговорила:

"Който не работи не трябва да спи.

Болен, от сапуна ухото го сърби.

Търкулнало се шишето и се разляло морето.

Гладното хоро - на мечката просо."

И рецепта за болест от джоба извадила:

"Хапче на закуска,

хапче за обяд,

хапче на вечеря -

ах, каква досад!"

Опитала каквото се сетила -

мислила, мислила и не го измислила.

А, Слънцето си спяло дълбоко,

 нощта била дълга и широка....

И тогава забелязала Анул в кюшето

почти до края на небето

една блестунка, като нощна лампа

разпръсва светлина потайна.

Пресегнала се и така

взела малката звезда в ръка

да и свети, да я радва, да не е сама в нощта.

НО,

на Анул и било скучно,

нямала какво да прави.

Денем бягала след пеперуди,

нощем - в сънища и багри.

Ала на висока планина

няма ни легло, ни топлина

с нежност да я завие

в сънища меки да я обвие.

И тогава се сетила -

в джобчето и ножичка светела...

И изрязала парченце от небето,

от парченцето - цвете,

от цветето - колелце,

после колелцето разделила на две

и на едната половина

нарисувала уста и носле.

И тогава...

Полукръгчето се обърнало,

подскочило нависоко

и се завърнало

отново в небето откъдето,

Анул отрязала парченцето взето.

НО,

сега то засветило

и над цялата земя

заблестяла ....?

Ами сега?

Какво заблестяло?

Коя?

Анул помислила, премислила

и понеже нищо друго не измислила

решила своето име да даде

на това чудно творение,

което станало даже природно явление.

Но, от бързане объркала всичко.

Вместо да напише Анул до звездичките,

тя изписала - Луна,

НО,

наобратно се чете така.

Е, какво пък

вече знаем -

да сгрешиш понякога нехайно

може да е по-добре

и да бъде неслучайно.

Я си представи какво

би било

трябва вместо наобратно

да изписваш думите онтарбо.

Някак трудно се чете.

А пък на небето и така му е добре -

вместо Анул, изгрява Луна.

- А, Анул?

Ех, ами тя....

Навярно вече сънува,

нови приказки нощем рисува.

Приказката е с посвещение. 

Всички авторски права са запазени.