Денят се е наклонил ... 

Аха да падне ... 

По прегъ(р)натите му краища се утаява умората. 

А, отвън е Лятото.

И в 20:17 пеят птички. 

Странно е, когато само минути събират 

две толкова различни неща – светлина  и тъмно.
 
Две абсолютни несъвместимости 

се прислоняват в оставащото време 

и битуват приятелски над покривите на безкрая ... 

И аз, там някъде – прашинка ... 

Стоя и слушам, Anouar Brahem.  Нанасям се  

в един непонятен, но близък, 

далечен и изстрадан свят.
  
Мислите ми – подскачащи емотиконки, 

чупят тишината на погледа.

Но думите мълчат!  

Думите, които скривам в най-дълбокия джоб 

на премълчаното ... 

Понякога, остават под езика. 

Връщат се по хранопровода.

Изтичат навътре, като вода в обратен каданс. 

Никога не означават еднакви неща! 

Сигурна съм, че всяко "ДА" или "НЕ", имат собствен, 

разнообразен живот, който се приближава 

до гънките на прозрението с променлива скорост. 



Вода, вода, вода ... 

Потъване ... 

Без мехурчета ...

Плувам! 

М О Г А !