 Приказки /
Приказка за Черната принцеса |
Приказка за Черната принцеса
28.08.06 11:11 Автор:Riba i Gentiana | |||
|
Всяка нощ, когато залезе слънцето, и небето стане тъмно-тъмно, пред очите ни се появява красивият силует на луната, да да, знам, по това време добрите малки дечица вече отдавна спят и сънуват прекрасните си сънища, пълни с вълшебни еднорози, загадъчни русалки, очарователни феи и красиви принцеси, но тази приказка е за по-голямите деца, / а защо не и за възрастни, които в душата си също остават малки деца./ И точно те, само веднъж в годината, скришом от родителите си, могат да излязат на тъмната улица, за да седнат под погледа на небесната принцеса, и да чуят тъжната й история: "Сигурно неведнъж мили деца, сте се чудили къде ли изчезвам всяка сутрин, и се досещам, че сте ме наричали тайничко и "поспаланка", и "мързелана", и сте се радвали на моя спокоен и безгрижен живот. Но моята история е доста по-тъжна. Това беше доста отдавна, още когато вашите баби и дядовци са били по-малки от вас. Една сутрин, когато всичките облачета ме напуснаха и аз нямах с какво да си поиграя, аз се загледах към земята. Там долу видях една обикновена гора, дърветата нежно си бяха преплели клоните едно с друго, и тихичко си приказваха с шепота на листата си, чували ли сте деца този шепот? Сигурно да и сте се любували на приятната им мелодия, само, че аз разбирам езика на дърветата - нали не сте забравили, че все пак съм принцеса. И аз съвсем безцеремонно подслушах разговора им, това беше съвсем обикновен разговор, те си приказваха за две авлиги, които бяха свили своето гнездо в клоните им, бяха се притеснили, че горещото лятно слънце може да попречи на нежните птички и обсъждаха как да се преместят за да го защитят, след това се залюбувах на полянка с червени макове, те също не спяха и спореха помежду си, кой има най - красива кошничка със семена, и горделиво се разклащаха под полъха на вятъра, после бяха две щурчета, които се бяха загубили и се опитваха да се намерят един друг във високата трева, дори и комарите бяха заедно, и разказваха за приключенията си. На следващият ден картината се повтори, аз отново ги наблюдавах с интерес, така беше и на третия и цялата седмица. Една вечер се разхождах над черното море и видях отражението си във водата, да аз знаех че съм прекрасна, вятърът всяка вечер ми го повтаряше, но сега просто се любувах на собствената си красота, и изведнъж забелязах два малки делфина, които се гмуркаха в прелестното ми отражение и си играеха, те също бяха два, черни и обикновени делфини,и дървета, и маковете,и дори гадните комари бяха по двойки, а аз, такава светеща красавица сама. Хм, казах си аз, ще видите вие кой кой е , и дали ще съм сама утре, и горделиво обръщайки се, отидох да спя... В тази нощ реших да не грея над тези жалки същества... Леглото ми беше покрито със сатенени чаршафи,ухаещи на бели рози и обикновено заспивах, само щом нежната ми главица докоснеше възглавницата, но не и тази нощ. Въртях се в небесната си постеля, превръщайки красивите си завивки в парцали, но сънят бягаше от дългите ми ресници. Някакъв странен глас шепнеше любовни думички в напрегнатото ми съзнание,горещи невидими ръце пълзяха по стройното ми тяло.Горях и замръзвах- отново , и отново.Сърцето ми спираше , косите ми подгизваха в лепкава пот. Исках да извикам, да заглуша гласа, да спра дръзките ръце, но лежах парализирана и няма,неспособна да се съпротивлявам. -Иди си, който и да си ти -простенах в замъгленото си съзнание-смили се над мен, освободи ме! Какво съм ти направила?! Сатанински смях плисна в ума ми и дрезгавият , но нежен глас прошепна-Ти ме повика, прелестно дете.Ти толкова копнееше за любов.Ето ,аз дойдох, за да ти разкрия най-дълбоките бездни на това чувство.Защо ми се противиш?Отпусни се...Отпусни се и двамата ще полетим до неподозирани висоти. Не исках да го слушам, но той шепнеше ,и шепнеше и накрая се предадох. -Покажи ми твоята бездна.Научи ме да обичам. Щом произнесох тези думи, усетих как започнах да пропадам надолу , и надолу, и надолу-шеметно и главозамайващо. Ръцете на невидимия ми спътник плътно обгръщаха полуголото ми, облечено само с лека прозрачна нощница тяло,горещи устни целуваха очите, устните, цялото ми лице и макар да осъзнавах, че нещо не е наред, нямах нито сили, нито желание да се съпротивлявам. Отдадох се на порива и затворих очи.... Когато най-после бях в състояние да възприемам света около себе си,видях, че лежа върху голямо кръгло легло, покрито с черна коприна,от която се носеше толкова силен мирис на билки и цигарен дим, че се задавих и разкашлях. Тогава видях мъжа, който стоеше до тесния прозорец. Той се обърна и ...сърцето ми спря. Защото това беше най- прекрасния,нежен и горд мъж, когото бях виждала дотогава. Очите му бяха бездънно сини, обградени от извити, гъсти ресници, устните му приличаха на полуразтворена кървавочервена роза,а гарваново-черната му буйна коса се спускаше по бялата риза на дълги, прелестни къдрици. -Дълго спа, красавице моя.-гласът беше същия онзи глас, от времето, преди да пропадна в бездната.Все така нежен и опасен, какъвто го помнех. -Добре дошла в моето царство.В нашето царство.... Следващите дни минаха като един дълъг сън, като трескаво бълнуване, като шеметен полет и падение.Бях щастлива,че най- сетне знам какво е да обичаш. Бях в царството на черния принц на мрака Астифел,едно тъжно и тъмно царство, с тъжни ,изнурени и плахи хора. Моят принц се държеше мило с мен и ме обсипваше с подаръци , но всяка нощ аз чувствах как тихо се измъква от леглото ни и за дълги часове изчезва някъде. Това ме измъчваше и в една нощ аз реших да го последвам, за да разбера къде ходи. Следвах го като сянка по дълги, тъмни коридори,през притихналия двор, чак до страшната черна гора, а там... На голяма зелена поляна се вихреше дива вакханалия.Горяха стотици мънички свещи,свиреше невидим оркестър и прекрасни голи вещици танцуваха в транс. Моят черен принц започна да сваля дрехите си ,млада русокоса вещица разкъса ризата му,друга страстно го целуна по устните,трета... Не можех повече да гледам, не можех и да помръдна.С нечовешко усилие откъснах натежалите си крака от земята и тихо се повлякох обратно. Рухнах в леглото ни и потънах в блатото на черен водовъртеж, който ме влачеше надолу, и надолу , докато потънах съвсем. Когато се съвзех ,нещо се беше променило... Астифел стоеше както първия път до прозореца , но този път ме гледаше студено и с отвращение. В главата ми се появи споменът за това, което бях видяла в гората, но преди да попитам нещо , преди да обвиня или заплача , моят принц постави пред лицето ми огледало и попита гневно: -Какво си направила с прекрасното си лице?Какво да те правя такава? Объркана погледнах в огледалото и лицето , което ме погледна от там беше толкова черно и грозно, че кръвта ми замръзна от ужас. Изпуснах огледалото и то се разби на хиляди малки късчета в краката ни. Полудяла от страх и болка, трескаво заопипвах лицето си.... Какво беше станало с нежното ми бяло лице, къде беше изчезнала красотата ми...Защо...Защо аз... Краят беше неизбежен . Астифел ме грабна гнусливо през кръста и полетяхме нанякъде . Много скоро се озовахме в добре познатата ми моя спалня.Без да каже повече дума , той ме пусна грубо на пода и след миг вече го нямаше... Сякаш никога не беше го имало... Чувствах се така, сякаш са минали векове от живота ми, а се оказа че моето измамно щастие е продължило само три месеца. Родителите ми повикаха най-добрите небесни лечители и след много болезнени и горчиви процедури, лицето ми възвърна голяма част от своята красота, но остана леко синкаво -черно.Нощем това не личеше, но денем... Нарекоха ме Черната принцеса. Никой не пожела да ме вземе за жена. Един ден,полудяла от болка и отчаяние прерязах вените си и зачаках смъртта. Събудих се в някаква бяла стая. Пред мен стоеше прекрасна млада жена, която ми каза с нежен глас. -Мъките ти свършиха , дете. От този миг лицето ти ще бъде сребърно.Ще бъдеш по-красива от всякога, но всяка нощ послушно и мило трябва да огряваш земята. Ако отново се възгордееш, ще почернееш завинаги... Това е моята тъжна история." От тогава всяка нощ тъжната Луна броди по небесния свод и плаче със сребърни сълзи... А ние си мислим: -Боже, какво красиво пълнолуние! Каква ефирна светлина, каква нежна лунна пътека... Какво ли ни разбират човешките глави?! Бедната Луна... | ||
